Постенето е един особен обряд, който е една съставка от пътя към Богоподобието ни. Народът си го казва с простата думичка „говея“, т.е. пазя се от нещо и оттам думата Заговезни. Постът е един стълб пред нашето пътуване към Бога и то онзи огнен стълб, както е казано още в книга Изход, който върви и посочва пътя на един народ, за да бъде избавен от робство. Постите са едновременно душевност, мисъл и воля; идейно мислене, а не само предмет на самосъхранение, както може една медицина да ги определи. Ако вътрешната потреба, като поведение на признание към Бога, не повели в душата ви това смирение за постенето, страхът, който много често медицината употребява, се нарушава. Страхът, че ще бъде претоварено едно тяло и че има нужда от едно постене, за да се освободи, не е властен както смиреното признание, че това е нужно за съвършенството, а не толкоз за здравето. Въпреки че когато трябва някой да мотивира поведението на постенето, когато не признава религиозното си принадлежание, може спокойно да употреби тази формула: „Нужно е, защото медицината го иска“ или „Моята анатомия го налага“. Това прилича точно на тази формула, която Христос употребява: Когато постите, не правете лицата си намръщени и страдащи!
Потребата трябва да бъде вътрешен иск, за да може енергията на Духа да снеме тежестта на земното притегляне.
От тук са и известни етични системи, които хармонизират с някои медицински нужди, за да принесат полза за съхранение на нашата физика.
Но пак повтарям – постенето не е да се съхрани нашата физика, защото нейната преходност е неизбежно вседневно видна, въпреки че носим голяма отговорност за нея. Тя също трябва да става все по-съвършена и по-съвършена. Но човек има вътрешна потреба от хигиена на мисъл, хигиена на желания, хигиена на приложение. Защото една воля – волята на инстинкта в тезата за самосъхранението, може да доведе душевният ни свят да бъде смутен от деяние, което не е достатъчно нравствено.
Постенето се прави за вътрешна чистота и всеотдайност към Бога. Бог гледа вътре – Той не гледа отвън.
Из „Постът“, Ваклуш Толев, сп. НУР, бр. 1/1993


