Ваклуш Толев бе част от тази плеяда хора – Легионерите, които аз познавах от детската си възраст още. От всички приятели на моя баща, преминали през лагери, през затвори, изселвания, конфискации, унижения, сред всичките тези хора той бе сякаш най-светлата, най-оптимистичната личност. Той никога не беше склонен да се оплаче за каквото и да е. Беше друг мащаб човек.

Аз лично към него винаги съм се обръщал с “Учителю”. Човек, който сваля знание от Причинния свят, е даже повече от учител. В “Беззаветен Завет” той отива отвъд обикновената мисъл, отвъд линейното мислене, отвъд линейното време. Огромен евристичен потенциал и невероятна доказателствена мощ на неговите тези, теории, твърдения…

Това е една личност, която не се вписва в никакви канони и стандарти. През цялото време имах чувството, че тоя човек е дошъл от някъде много високо и далече, че идва от миналото. Мисля дори, че в една близка епоха неговите идеи биха могли да бъдат приложени и при изготвянето на една платформа, програма, стратегия за национално разбирателство.

Аз не го възприемах като религия неговото учение. От една страна той имаше осмислената претенция учението Път на Мъдростта да бъде като една нова епоха, която според него наследява Пътя на Любовта. Същевременно не смятам, че имаше за цел да прави религия. Ваклуш Толев е едно от съществата, които дадоха най-много светлина, поне в моя осъзнат живот.

Начинът, по който той говори – този изказ, своеобразната лексика, препратките, тази богата словесност, която той притежава – това е нещо уникално и никога не може да бъде сбъркано. Той е един от най-уважителните хора, които съм виждал – от хората, които умеят да те слушат, да те уважават, да те обичат, да се съобразяват с мнението ти.

Има нещо специално във Ваклуш Толев и аз мисля, че когато обществото почувства нужда от такъв духовен ориентир, той сам ще го открие. Той самият не желаеше да се комерсиализира учението му и книжовната му продукция. Най-забележителното при него е, че това беше един човек оптимист – изключителен оптимист.