Интервю на Мира Бозева (БНТ) с Ваклуш Толев, 16 октомври 2006 г., гр. София
Ваклуш Толев: Будителството е един феномен, и той е присъщ само на българина. За Будителството не е потребно робство, за да бъде квалифицирано и изявено. Будителството лежи в основата на това, което казвам, че то е духовните очи на съдбата.
Ето защо още от Първото българско царство един кхан идва – Аспарух, идва от незнайности. Защото българският народ по същина е мобилен народ. Той не е континентален – той е на цялата планета. Идва с едно особено искане – иска земя, която трябва да направи територия, и иска власт, която да направи държава.
Тази идея на духовните очи на съдбата му отрежда присъствие, защото се знае, че българският народ почти 2200–2300 години е живял преди Христос и е обиколил всички места, от които е събирал духовното си олтарно моление. Но той не се е научил да коленичи. Знаете ли защо? Защото този народ е изповядвал Танг Ра, т.е. Небето, което няма нито ангели, нито сатани. Затова че не е нужно робство, макар че робството при нас послужи историците да квалифицират идеята за Будителство.
Но Будителството стои в един кхан – Кубрат, който има един сноп и казва: Съединението прави силата! И сега го пише на Народното събрание отгоре.
Така че този феномен е изключителен, но той, повтарям, е очите на съдбата на България. Ето защо ние го виждаме осъществено, за отлика от всички народи. То изисква провиденция, а не коленопреклонност!
Мира Бозева: Вие сте един от инициаторите да бъде възобновено честването на празника на будителите. Защо?
Ваклуш Толев: Аз не мога да приемам величие, когато един народ трябваше да бъде унижен. Този народ има право на признание, защото има национален дух. Националният дух се изразява в потреби, които, примерно казано, един предшественик беше направил – Златният век в българската култура, и дори с един елементарен израз – тоягата на хаджи Генчо. Колкото и смешно да изглежда, една тояга беше даскалоливница. Даскалоливницата фигурно чрез тоягата на хаджи Генча. Това, което направиха и примерно казано, духовните ни лица – изтръгнаха от империя признание да правим своя духовна молитва в свой собствен храм. Т.е. разпятието на Христос за тях беше Възкресение, а не мъчение. От институцията трябва да се търси начин да се освободим, когато имаме идеи. Но когато имаме идеологии, институциите са властници.
Това е голямата трагедия и това е, което покрива, ако можем да кажем, нашето Будителство, за да го задуши. Защото ние имаме Будителство, което ражда от главата. У българина има две утроби – едната е детеродната, другата е мъдростта. Затова богинята на мъдростта се ражда от главата. Ние имаме тази благодат – да раждаме мъдрост от главата.
Ето защо ние виждаме меча до мъдростта; ние виждаме даскалоливницата до мъдростта; ние виждаме духовното причастие на един народ в една голяма идея – собствена Църква. Като институция тя е много далеч от служение, но като идея религията е най-потребната тайна на всяка национална даденост!
Затова казвам, че ние сме мобилен народ и носим една страшна идея – идеята за единобожието 2 200 години преди Христа. Идеята за мъченичеството за нас е вродената страдалност, в която, както фигурно се изразявам, един Христос е живяно човечество, но и осъществено Божество.
Това беше у нас феноменът при раждането, което се извърши чрез този наистина голям, единствен празник в света. Ние предварваме Френската революция с 36 години. Когато те правят Френската революция, сме написали книгата на Отец Паисий: „О, българино, поради що се срамуваш…?“ Това ли не е феномен? Това е най-големият феномен в света. Не е нужно робство, за да стане феноменът реалност.
Мира Бозева: А трябва ли ни празник на будителите днес?
Ваклуш Толев: Всякога трябва. Но това зависи от това дали един народ биологически се осъществява, или провиденцията го води, за да прави съдбини.
Българският народ е роден за съдбини. Той е провиденция. Затова казвам, че той е мобилен народ – той не е континентално заседнал народ. Когато европейците се хвалят (или някои други), че в континента са предшествали, когато още не е имало летоброене – това е биологическо вегетиране, но не е духовно утвърждаване.
Един мобилен народ, какъвто е българският, носи културата на света, затова сме набогатени словесно, затова нашата граматика е имала седем падежа. Европейците нямат думата събожник, а ние я имаме – толкова реално и толкова действително.
Мира Бозева: Вие предлагате Пантеон на 13-те безсмъртни българи. Каква будителска идея лежи в предложението?
Ваклуш Толев: Благодаря за този въпрос! Нека не се свидетелства, че моето име ги е поискало. Съдбата ги е отредила, за да им направим признание. Следователно, щом те, будителите, са очите на съдбата, има защо да дойдат – да спомнят.
Ето една майка – страдалница, каквато е Баба Тонка, сложена в поредицата на тези 13 безсмъртници. Имаме и една Жана Д`Арк, имаме нашите майки. И все пак Баба Тонка, преди да кръсти децата си, ги носи на опяване, защото не знае къде ще е гробът на жертвата.
Когато една майка жертва за бъднина, тя прави история. А историята не може да мине без фактология, макар фактите много често да обиждат реалността.
Мира Бозева: Какъв е критерият, който отрежда безсмъртие на тези 13?
Ваклуш Толев: Най-голямата идея, която отрежда безсмъртие – това е да реализират проницанието, когато един народ е белязан да даде бъднина. С какво е белязан българският народ? С това, че Бог и България са единство в двойна плът.
Това го няма в световната култура. Никой народ не е изрекъл, че плътта на една земя може да бъде плът на Бога. А каква е тайната на плътта на Бога? Тайната на плътта на Бога е Възкресението, т.е. одухотворяване на материята. Бъднината на човека е в това – да одухотвори материята, за да може да направи Възкресение. А Възкресението е най-хубавата тайна, защото то освобождава от земно притегляне. Това Херкулес извърши над един Антей – вдига го, за да няма никаква сила, а всъщност го възвисява.
Идеята за Възкресението е това, което личи в безсмъртниците ни – всеки от тях е искал да възкреси идеи, не идеологии. Нека ме извини съвремието – хората живеят с идеологии, а малко са живели с идеи.
Бог и България – единство в двойна плът! – нямат го.
