Защо нарекохте Левски „Икона на българската свобода“?
Имам едно много дълбоко убеждение, защото хората имат респект към това, което се нарича икона. Но това трябва да е едно осъществено действие, което е родило респекта. Светостта и свещеността са две различни неща. Когато говоря за Левски като икона, говоря за свещената личност, а не за светеца. Това също трябва много добре да се отбележи. Защото свещена ще остане винаги личността, а не институцията!
Институциите имат преход, макар че са направени от материали, които имат трайност. Едни пирамиди още съществуват, но не са място на посвещения. Олимп още става атракция, но няма нито Зевс, нито Афродита, нито Аполон. Следователно личността е, която дава на институцията място. И когато говоря за Левски, че е наистина икона, съм добавил – на българската свобода. Следователно светлината, която трябва да озари образа, е поведение към една трайност, която е неизбежна необходимост.
Неизбежна необходимост е да умрете. Но неизбежна необходимост е и да възкръснете. Но за да възкръснете, трябва да носите властност на Духа, която може да дематериализира тялото ви и да направите Възкресение. Идеята е да възкресите свободата на един цял народ… Отделен въпрос е дали тази свобода е светлина, дали е всичко… Но на един народ свободата си остава потребност. Тази голяма жертва, която Левски прави, е в името да възкреси свободата, за да я даде… До известна степен даже даром, защото, търсейки у своите братя будност, той успява да направи около двеста и петдесет комитета и организации, които аз наричам кратери, от които изригва вулканът на търсена свобода.
Именно затова казах, че той е икона, но на българската свобода. Това ме предпазваше от елегантността някой да помисли, че аз приемам тезата на някои отклонници от Църквата, които искат да го канонизират.
Защо точно Левски е наречен Апостол на свободата?
Защото никой не направи делото на вестителство в идеята на свободата, както той го направи. Двеста и петдесет комитета са направени с една воля, която една мисъл е поискала – мисълта: „Аз трябва да направя жертва в името на свободата на този народ. Аз трябва да изведа една воля, която да направи моите нозе неуморни в пътя на осъществяването на тази идея за свободата“. И понеже историята има аналог – това вестителство (в буквален превод „апостолство“), е извело жертвения път и е дало приноса на жертвата за осъществяване на нещо, каквото е било Учението на Христос. В този смисъл той е наречен Апостол.
Второто, той безспорно минава през монашеската институция, в която е възпитан в идеята на жертвата. Мнозина минават през тази институция, но неговата жертва е много по-специфична. Тя е без биография в жертвата. Човек трябва да се научи да прави безбиографични действия, безпóказни. Затуй в Учението Път на Мъдростта е казано – служение без Себе си. Именно това прави Апостола преди 132 години, което е голямото богатство на нашата национална духовна общност. Не е проблем на съдба само, а е проблем на даване на нещо, което хората нямат.
Да разбирам ли така – че жертвата не е взета, тя е дадена?
Жертвата не е взета. Защото, както казват: „Насила хубост не става“. Тя е дадена. Така, както Христос я прави. Тя е, след като изходите един Голготски път; след като понесете едно страдание, което аз не наричам страдание, а развитие. Развитие, с което сте довели властта на своята духовност да може да дематериализира бремето на вашето тяло. Това е надгробна властност – така може да се каже, когато победите гроба. Надгробна властност! Това прави Апостола, нашият Васил Левски. Това прави в голямата си жертва.
Безспорно обучението му в монашеската институция му дава отражение. Но не е вярно това, което наши поети и пр. казват – че той хвърлил расото. Не, той не хвърли расо! Той смени расото с тогата – тогата на свободата. Това са разлики, които трябва… Не да се поддаваме на това, което емоцията извиква. Дядо ви Вазов ще каже, че за него тесен беше манастирът. Не е така! Тесен манастир няма! В манастира, когато отивате, вие отивате като дадена жертва. Когато не можете да го понесете, вие си излизате – не, че той е тесен.
А няма ли в това символ на необходимостта да се освободим от ролята на институцията Църква? Защото нашият Левски надраства и тази институция.
Даже да не е било съзнателно, поведението му го свидетелства. Защото изначало, когато се връща от Първата легия, той отново влиза в манастира. Но вече в манастира, той наистина се изживява ограничен. А ограниченият най-добре може да направи класация каква е нужната свобода на един народ. Когато тя е ограничена, тя не ви дава основание да правите възкресение. Тогава имате умиране. А той по предназначение трябваше да възкръсне. Възкресение е това, което му предоставя съвестта на един народ и духовната преклоненост. Въпреки приказките, въпреки уличните хлевоустия, че това бил направил, онова бил направил – не. Той направи това, което ситуацията изискваше. Вие не можете да надкрачите цялата земност на една държава, която търси в продължение на 500 години предназначението си… „Азбучна молитва“ сме оставили на света! Не само това! „Шестоднев“-ът ни е пълен с новости и творчество… Така че ограничението не може да не поиска свобода.
Всяко поколение възкресява своя образ на Левски. Какъв е хоризонтът, както го виждате Виe, на днешното поколение, на младите? Какъв Левски търсят и ще открият те?
Не може да фиксираме с веригата на миналото онова, което чака бъдещето. Бъдеще не се връща, то се извоюва. И затова съм родил една Доктрина, тя се нарича Йерархия на Духовните вълни. Ние не можем с тотемното мислене да отидем при Христос. Следователно това, което предишните поколения са имали като признание към Левски, трябва да еволюира. Тук е друг въпросът вече – какви нови идеи има, за да бъде преценена идейната жертва (а разбира се, тя е материализирана в това обесване на Левски) с нашето време – това, което вие питате, или с бъдното време. Тази преходност е крайно необходима. Но има нещо друго. Дали поколенията, които искат да дадат преценка, се люлеят в люлката на идеологии, които са оглозгани по предназначение, или има една нова идея, която принася и нови тенденции за преценка на личност, каквато е Левски.
Левски винаги ще бъде в съзнанието на историята – наша и чужда дори. Защото той остави поведение, което малцина биха избегнали, ако искат да имат име. Ако искат да се затрият, те не признават… Така че всяко поколение трябва да отработи своя Левски, но в никакъв случай да не бъде идеологическа преценка. Защото аз си спомням, че когато бях в Духовната академия, не се празнуваше Левски, а се празнуваше Ботев. Значи идеологии са празнувани. Не може да се празнуват идеологии!
За да дадем преценка на присъствието на Левски, трябва да се даде доктрината на свободата какво носи, за да даде на поколението познание, за да направи фиксирано име.
При това положение вероизповеданието – ако сложим Левски само в иконата и в Православието като вероизповедание, не го ли ограничаваме?
Не само го ограничаваме, но малко го и обезличаваме. Защото в края на краищата по-голямата част от хората имат и друго вероизповедание. Аз говоря за изповедание, не за вероизповедание. Когато трябва да преценяваме Левски, трябва да имаме изповедание. Но когато една Църква го сложи, тя прави вероизповедание. Това са много различни неща и хората въобще не ги усещат. Но това е.
Не можем да сложим праг и табела, или настоящите винетки, за да забраним на някого да отиде в поклонение на личността. Защото на нас са ни много благодарни и други народи. Поведението, което остави Левски, кара и турчинът (независимо, че от него сме търсили свобода), и арменецът, и евреинът, и всички, които са населявали България, да му дадат признание. Защото той единствен каза: Когато освободя България, ще отида да освобождавам и други народи. Ето! Защо ще ги спрете? Когато Левски е искал да отиде да помага за свободата на други народи, ние да забраним на този друг народ, или на личността от друг народ, да отиде в една институция и да направи своето поклонение. Това е ограничение!
Икона на българската свобода – да разгърнем малко Левски като обем. За духовното величие на нацията и като част от народопсихологията.
Подобна, така да се каже, формула е сложена в един албум, който се нарича „Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“. В тези 13 безсмъртници, които са отражение на 13-вековна история, безспорно Левски заема много градивно място в този Ден и Дом-светилище. Значи не може да бъде, както се казва, само в една корица сложен – и един печат отгоре. Левски е живителен като идея. И тази голяма идея ще остане това, за което последната част от Йерархията на Духовните вълни е – Свободата. Левски, като възпитаник на една институция, знае тезата: „Истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32). Той никога не си послужи с лъжа. Дори тогава, когато могат да го опорочат за едно поведение – той не го крие. Знаете ли какво значи истина тогава? Точно това е знаел: Тя ви прави свободни! В тази именно негова предназначеност на идеята на свободата, той създаде една нова морална таблица. Това, което нито Църквата му даде, нито социалната трибуна му позволи. Той създаде нова таблица. А това се вижда от неговото тефтерче – когато си е купил за един грош халва, го е записал! Това, което сега доминира – той не може да бъде упрекнат в злоупотреба… Не!
Представете си каква огледална съвест е имал този човек! И тогава, когато вие сте олицетворение на съвестта на един народ, за който няма още свобода… В тази отговорност той е възхитен от поведението на хората. Затуй, когато става предателството, Левски не отива да намери защита за себе си отвъд Дунава. Защото неговото поведение за отвъддунавските водачи е осъдително. Но не отива и при своите байновци, за да ги изложи на възможното страдание. Това е достойнство! Това е Левски.
Затова Левски не направи друго освен: „На мен се пада да не опороча никого, остава да отида и да кажа: Само аз съм“… Левски не е предаден! Сега има някакви нови трудове, които го доказват. Това не ме интересува – от 50 години твърдя: Левски не е предаден! Защото Левски трябваше да сложи край на погрома. Този край не можеше да го сложи никой друг. Нито Революционният комитет, нито българските жертвеници, само той – Аз съм и никой друг. Това е огледалната съвест на една личност, която безспорно е свещена. В този смисъл аз казвам, че тази свещеност е повече от святост!
Благодаря Ви! И се надявам, че ни предстоят нови срещи с бъдещето и Мъдростта!
Интервю на Мира Бозева, БНТ, 2005 г.
