Интервю на Мария Атанасова с Ваклуш Толев, 05.02.2003 г., “Суматоха”, БНТ
Въпрос: Има ли днес битка за човешката душа, с какви средства се води тя? И така, съвсем накратко, за Вашето предложение за нова клауза към Хартата за правата на човека – за защита на душата.
Отговор: В една от лекциите си казах, че битката за човека привърши. Разбира се, никоя битка никога няма да привърши, но йерархирането на съзнанието ни от лично (от онова, което изпърво сме носили като инстинкт на животното) до социалната отговорност, до Мировото съзнание е събуждане у нас на вложените възможности. С мисълта си ние сме се борили за човека. Затова латинците казаха „Errare humanum est“ – „Да се греши е човешко“. Виждате колко уточнено е казано, но никой не постави въпроса докога човекът ще греши, след като има божествеността и Духовни вълни я извеждат. Тук е голямата тайна – възможно ли е да имаме не само мисловна реакция, която ни дава право на съществувание, а и една друга субстанция у нас, наречена душа? Душевността във всички религии безспорно е призната, в различни философии е приемана или отричана, но това не е достатъчно. Науката ни даде достатъчно основания вече за тази нова субстанция, която наричаме анима, душа. Но никой не я брани. В религията ѝ създават обреди, за да правят поведение за божественост, но никой не постави въпроса за покварата, която ѝ се нанася чрез обидата, която в християнска религия и в юдаизма стои с т.нар. анатема. В правата на човека душата защитена ли е, освен идеята на неговото физическо съществувание?
Тук аз поисках да изведем Бог от нас. И в идея на защита на душата направих предложение пред Организацията на обединените нации (ООН) в нейните креации, ако мога да се изразя, за правата на човека: в тази конвенция да се включи и една клауза, в която се запретява на всички религии да употребяват тази безнравствена енергия на отлъчване и проклятие, наречена анатема. С това да защитим една субстанция, която може би от всички не е призната в реалност. Все пак в същата тази теза за правата на човека стои защитата право на съвест, а никой не може да потвърди нито образа, нито субстанциалната зримост и пипаемост на съвестта. Следователно имаме достатъчен мотив и чакаме решение на този проблем от ООН в нейната декларация за правата на човека.
Затова поставихме официално въпроса – защита правото на душата от анатема, а в гражданското поведение и кодекс да се премахне думата „враг“.
Както дори един наш поет Димчо Дебелянов в своите предсмъртни часове беше написал: „мъртвият не ни е враг“. Защо трябва да чакаме някой да бъде мъртъв, за да не ни бъде враг? Тогава общата конвенция и националната концепция на човечеството трябва да прерасне във Всемирово човешко поведение – в защита на това враг да няма и защита на душата.
За душата безспорно последните открития, най-вече на японците, потвърдиха една от тезите ми, че водата е астралният образ на Светлината. Те го показаха в своята експериментална теза, а това, което най-много ме радва и съм казал, е че експериментът дава на ума основание да не говори онова, което не знае. Те доказаха, че водата е жива по отношение еманациите, които се пращат в нея, и че когато имате една великолепна музика, водата прави великолепни форми в кристали, а когато започне отрицанието, водата става мътилка. Ако употребите проклятието, тя става мътилка. Това ми дава основание за иреалния свят да кажа, че е по-реален от реалността, така както в един от надсловите в книгата ми „История и теория на религиите“, във втория том, стои:
Има реалност, по-реална от реалността, и тя се казва Дух.
