Ваклуш Толев, 05.02.2008 г. София, Национална библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”
Прости неволника подръзнал
плод да къса от твоите клони;
може би във зной премръзнал
търси утеха и заслони.
ПРИКАЗКА
Тъжно е, когато няма в утрото зора,
тръгнала за слънце и отпъдила нощта!
Тъжно е, когато се разсъмва и мракът не отхожда.
И тръгнала за извор по планинските върхари
душата ти обжегнат пламнали пожари –
на скитника в недоходените друми
и в шепота от неречените думи,
сетиш тъмна орисия над избраника и вожда!
Нали, тъжно е щом се съмва и никой не дохожда!
Ако утрен полъх в белоцветните градини
път извие и прогони сънен здрач
и тайни ти разкрие оазисът в пустини
под смълчани палми и сподавен плач,
ти почакай до пробуда и подай му тръпнеща ръка,
обичта ти път ще стане – ти за слънце,
за слънце си дошла!
