Новата година е една традиция, която по силата на известни знания наричаме промяна. А в Мировия свят няма години, дори не може да се каже, че има време. Ние отчитаме времето – това е човешката потреба да се раздалечи от онова, което е банално. Така че Новата година е една промяна срещу баналността на констатации. По този начин се извикват енергии, които променят, ако можем да кажем, дори скоростите, с които сме навикнали да живеем, и обикновените неща, които почват да ни омръзват. Затуй се започва с пожеланията. Всъщност пожеланията са традиционно натрапчиви повои, с които увиват човека. Те не минават границата на обикновеното мислене и в повечето случаи са свързани със създаване на някакви радости, които са много преходни, защото са или излишни приказки, казани в пожелания, или на другия ден хората са болни от пиянство.
Човек трябва да пожелае духовна реалност, с която може да ферментира обикновеното. А обикновено се страхува от необикновеното, защото това е традицията, с която той е сраснал. Доста смело бях казал, че традицията е убийца. Тя е потребна в моментите, докогато се утвърждава нещо – след това тя губи стойност. Защото за мен е много смешно, когато сега ще почнат кукерските тържества, с които се гони някакъв зъл дух. Що за поведение е едно страшилище – кукер, да го употребите за гонене на злини? По този начин се признава реалността на една сила, която е отрицателна. Хората трябва да отвикнат да приемат отрицателните сили за реалности. Защото те са плод на тяхното мислене. Те не са плод на реално творчество.
Така че нека си пожелаят, първо, свобода от минало! И да ги стопли една будност вътрешна, с която биха имали прозрение, а не констатации.
Трите лични Искания (от Посланието) са първом, както казахме – свобода от минало. Това е воденичният камък, с който човечеството се влачи още. Формули, с които… вие виждате, че има континенти още с много първичен олтар – тотемния олтар. Така можем да кажем, и стари религиозни олтари, каквото е юдейството, каквото е будизмът и някои други вече, които са Доктрини на Правдата. При наличието на Учението на Любовта, при наличие на Учение на Мъдростта да изповядвате един олтар на Правдата, в който възмездието е помиренческата или удовлетворената потреба – много е смешно и много обидно. Докато, да кажем, Учението на Любовта поне нещо поиска от човека – да обичаш врага си. А камо ли пък да кажем за Учението Път на Мъдростта, което въобще ви освобождава от това, че имате враг – вие имате събожник. Защото имате един и същ Творител!
Така че това е една беда, но човечеството е навикнало да си създава някакви тържества, в които иска промени. Самият ентусиазъм внася едни енергии, с които приповдига. Но като не можеш да се освободиш от парапета на това, което наричаме Учения или изповедания (защото те са по-властни) – прилича ми на това, че всяка революция иска промяна и в края на краищата самата революция се отказва от себе си. Следователно трябва да има пълен, така ако мога да кажа, погром на миналото, от което много трудно човек се отказва, защото това е утешната му възможност да не се самолиши, а да каже, че живее.
Второто е, че не можете да направите жертва, без да има Път. А когато стадно вървите, вие не можете да направите жертвата в Път, който ви води към олтар. Затова съм казал, че това не е подвиг, а обикновено развитие.
И третото е, че човек може да пожелае да води една битка с тази вехтория на своето хилядилетно прераждане. Една битка, която може да роди мир, а не войнстване, което обикновено правят хората и изхабяват енергиите дори на цели народи. Но това в своята сфера на еволюционното развитие пък създава друго – създава в човека опитност. И тук вече е битката между опитността и новаторството. Опитността ви дава традиционност вече банализирана. Аз затова казвам, че е нужна битка, в която може да изграждате мир. В този мир имаме отцеждане и кристализация за нови идеи!
