На 28 август през 1943 г. умира Цар Борис Трети. Половин век по-късно – на 28-ми август 1993 г., по повод 50 години от кончината му, за първи път е прокламирана от Ваклуш Толев идеята за изграждане на Дом-светилище и утвърждаване на 28 август за Ден на безсмъртните българи. За първи път Денят е отбелязан през 1998 г., а Листата на 13-те безсмъртни българи е утвърдена, съгласно Решение на Общински съвет на гр. Велики Преслав, от 28 януари 2003 г. Това са: Цар Борис Трети – Обединител, Хан Аспарух, Княз Борис – Покръстител, Цар Симеон – Просветител, Св. Климент Охридски – Азбучник, Св. Йоан Рилски – Покровител, Св. Патриарх Евтимий – Мистик и Войн, Отец Паисий – Будител, Васил Левски – Икона на българската свобода, Баба Тонка – Майка на безстрашието, Княз Александър Батенберг – Съединител, Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи.
България тринадесет века – тринадесет личности! И за всеки съм дал характеристика кой с какво е изключение. Изключение! Защото, например, един Раковски – като идеолог е ненадминат, а безспорно и като човек, който развява и знамена, и се прави на княз български – посрещат го чуждите дворове… и след него върви кортеж. Това е в него княжеското величие, с което се прослави. Но тук не става въпрос за велики, добродетелни, културни личности. Въпросът е за безсмъртни личности.
За мен човекът е една Богоосезаема необходимост! Доколко той е станал съвършен… За да може някой да изрази племенния, народния, държавния или националния дух с една пълнота, безспорно е вземал благослова на Великото небе. Такава личност може да направи нещо, което е изключително; нещо, което не е правено, а и не е възможно да бъде направено във всекидневието. Затова сеизмографът, с който съм си послужил, това е прозрението, което ми дава вътрешното знание. Да мога от една историческа необходимост, от една национална даденост и от една, бих казал, отговорност на съвестта – с този сеизмограф да намеря изключителното от хилядите велики личности в нашата история. Защото ние, независимо че имаме почти седем века робство, не сме оставали без велики поселници, които ги правят белязани както в личните, така и в социалните и националните страници. Това мое прозрение, този сеизмограф трябваше да избере изключенията от една историческа реалност.
Има много велики личности в нашата история. Рожба на големи епични битки или на тънък дипломатичен усет; рожба на молитвеност, каквато олтарното божество ни е давало, или на идеи, каквито са разлюлявали не само българската реалност, но и света. (Защото едно богомилство също е идеология.) И тук именно трябваше да се спра на отговорността на съвестта, не само на отражението върху личната история, националната, ако щете и Всемирната. Много е трудно човек да каже, че е толкова обективен, че да не е обидил личната си субективност в преценки, както и че личната му субективност не е оскърбила някой от другите.
И все пак, трябваше с много будност да се види наистина ли човекът, когото избирам, е една историческа величина в националната ни история, за да го нарека безсмъртен българин. И така започнах със ситото, дето се казва, да отсявам хиляди личности. Ние ги имаме, защото не е малка историята ни.
Но първом се спрях на това да имаме Ден, в който да отдадем своята признателност, да запалим едно кандило в името на безсмъртниците. Кой трябва да бъде този Ден в цялата наша нанизана от личности и събития история? Защото човек може да каже: „Ние можем да сложим героите на Шипка“. Да, безспорно. Можем да сложим всеки, осъществил голям акт: една победа, например, при Клокотница на Йоан Асен II; една победа на цар Калоян при Одрин – разбиваме почти цялата армия на кръстоносците; поведението на един Презвитер Козма – най-будната съвест, която еднакво безпощадно жигосваше не само сектите, но и царя, и патриарсите.
Беше ми нужен Ден и аз се спрях на 28 август – деня на кончината на цар Борис III, който слагам именно като Ден на безсмъртните българи. Наричам цар Борис Обединителя! Мъжеството на този народ, в тези 13 века да чертае граници, и то с жертви, не може да бъде оспорено, но чертаенето на границите беше въображението за една Велика България, която имахме. Тя така бе ограбена, че ние не само като мечта на реалностите трябваше да я браним, но не можехме да го правим със силата на оръжието. И тук вече трябваше да се роди изключителният дипломат, изключителният жертвеник, изключителният благотворец и милостив човек – една от най-мистичните личности в историята на България!
Царят Обединител не прати нито един воин срещу нашите съседи, които с безжалие взеха от нас това, което нямаха. Не прати нито един воин и в Съветска Русия. Соболевата акция беше акт да подтикне България да влезе в Тристранния пакт, в който и те щели да влязат. Соболев това искаше от България, както и двустранен договор за взаимопомощ. Но царят отговаря, че ние сме неутрални и нямаме нужда от договори – да се браним от кого? А Съветите бяха в договорни отношения с Германия и си разделиха Полша…
На царя не му оставаше нищо друго, освен да играе голямата игра на дипломат, който можеше да пожертва – и така го направи – собствения си живот. Цар Борис III не върза черна кърпа, както казва, върху скръбната глава на българския народ, но на собствения си дом я върза! Това беше великото, което направи. От там нататък той постигна едно Обединение. От там нататък не толкова христолюбивостта му, но родената му божественост за благодеяния, за милосърдия спаси хилядите евреи.
И странното е друго – ние сами се поругаваме и него поругаха. Приемаме паметници и ордени в Израел в негово име; приемаме награди и в Америка на името на царя, а ние не можем и досега не сме дали дан на Борис III. Оставям настрана покварата, с която трябва да се срамуваме за това, че не можем да намерим гроба му, както и гробовете на предишните ни царе и ханове… Хайде, вековете ги взеха другите, но близките десетилетия откраднаха от ръцете, от реалността ни откраднаха и неговото тяло. Това е оскърбление. Затова слагам него като пръв в този Именник на безсмъртните българи.
След това безспорно ще сложа кхан Аспарух като Основателя на българската държава! Тази България, която я има сега тук. Аз оставям настрана търсенето на историците на още три-четири Българии, които сме имали по света – от тях сега няма нито една. Тази България, която я има и в която ние си говорим български език – тя е основана от този човек. С какво? С най-смелото нещо, което някой може да направи. Да не признае волята на своя баща, който е изразител на вековна традиция на един вековен народ – да не разкъсваш снопа, защото ще бъдеш унищожен. Аспарух го разкъса! Взе си една пръчка, дойде тук и направи държава. Защо? Защото този Основател имаше идеи – това, с което човекът е богат. Историята на човека е това – да има идеи и с воля да ги прави приложност.
Кхан Аспарух имаше идея за държава и идея за земя! Нещо, което е свещено – Умая се нарича в нашата стара литература, в нашия стар език майката-земя. Тя не е събожествие с Танг Ра – Умая е майка-земя. Пиететно е поведението на българина към земята. И сега се учудват защо има негодувания, че не му е върната неговата земя. Ами търсете някъде дълбоко в клетките на българина тази Умая, която е всичко за него. Точно Аспарух можа да сублимира приложна реалност в една идеология – идеологията държава и земя! Затова го слагам сред безсмъртниците и не мога да не го сложа.
Другата личност, която слагам сред тях, това е княз Борис I – Покръстителя, наречен от Църквата Равноапостолен! Отделен е въпросът, че Църквата възнаграждава онези, които са и дали съществуване и са я направили институция. Но това ли е, което го бележи? Смелостта да сложи бариера на довчерашното свое изповедание в душата и в институцията – ето каква битка е трябвало да води този човек, че да пожертва сина си, за да направи кръщение! Авраам когато води своя син на всесъжение, овенът е налице – спасява се синът. Но на Борис Покръстителя синът не е спасен. Второто нещо – покръстването ни е една репрезентация на нашата етничност. Българите сме в скутите на една християнска Европа и само ние тук не сме християни. И трябваше да се потърси от два хоровода – от славянското хорище и от прабългарското – да се направи един общ харман. Там да направи един хоровод с една нова Христова песен. И най-същественото – прозрението на княз Борис създаде стратегия за култура! Стратегия за култура, т.е. да приюти прокудените чеда на братята Кирил и Методий, да ги подслони и да им даде правото на творци. И те да напишат азбука – не графичната – нашата, българската азбука.
И свиква Великопреславския събор, който обявява старобългарския език за официален – да излезе от употреба гръцкият и латинският език в църквите и да се изпъди от канцелариите на царя. От този общонароден събор се създава Приложение книг – превеждане и прилагане книгите на български език! Това е голямото му прозрение и в същото време, разбира се, Покръстителя слага и наченките на институцията, която след това св. Йоан Рилски осветява – монашеската институция.
Вижте, българинът е аскетичен и това е безспорно, аскетичен е по вътрешно живеене. Затова прабългарите нямат монашеска институция, нито монашеско поведение – имат аскетичност, която е проблем на съвест и святост. След приемане на християнството българите направиха и монашеска институция.
Слагам сред безсмъртните и сина на княз Борис, цар Симеон – Просветителя! Защото извършва не само победността да му се даде име Симеон Велики. (Той е единственият, който го носи, защото границите на тази България са неизмерими вече, много големи.) Но и нещо друго – той, който е готвен за духовния живот на България, се оказва, че е не по-малко, а даже може би с няколко степени по-добър цезар, отколкото жрец. Обединява България и я разширява до неимоверност. В същото време цар Симеон създаде стратегия на културата! Докато бащата прави азбучната стратегия за култура, той прави стратегия на културата – доктрината Pax Simeonika, т.е. Симеонов свят! Нещо безспорно, защото Златен век на книжнина никой народ няма. На книжнина – тя си е наша, ние си я наричаме българска. Никой народ няма! Златни епохи има, железни епохи има – какви ли не щете, но не и на книжнина!
Винаги ползвам на Михайловски отговора как трябва да паднем – на колене ли? Не, той казва: Ако ще паднеш, прав падни! Българинът трябва прав да пада. Защото, когато имаше алюра, галопа, динамиката на коня, той не ходеше на колене. Това трябва да го разберат! Не е шовинизъм, това са тайните, богатствата на един народ. Ето какво направи Симеон. Ами аз само като чуя за „Азбучна молитва“ (на Константин Преславски), и един час не мога да се съвзема. Защо? Никой народ няма Азбучна молитва! Отделен е въпросът колко пък красиво от старобългарски е преведена от Емануил Попдимитров. Това са големи поети навремето. (Преводачите сега не разбират, защото нямат Духа!) „Азбучна молитва“ можеше да създаде само тази школа, която Симеон покровителстваше. Да не говорим и за другите ценности – „О писменех“ (на Черноризец Храбър) и пр., какви ли не искате… В IX век – когато европеецът чете Евангелията само на латински или гръцки – българинът има своя култура и чете басните на Езоп, преведени на старобългарски език. Басни, „Александрията“… Симеон е наречен вторият Птоломей. А Птоломей какво е? Пазител на културите на Египет… Затова Симеон съм го сложил сред безсмъртните.
Не мога да отмина и истинския българин – св. Климент Охридски, когото наричам Азбучника. Защото св. Климент Охридски създаде българската азбука! (Има данни, че е българин.) И само това да беше оставил… Ами „Панонски легенди“ и преводите. Оставям настрана готовността да напусне столицата, да отиде в Охрид и да направи Първия университет – Охридската книжовна школа, с хиляди студенти. Затова го слагам между безсмъртниците.
В този наниз на ценностите до него съм сложил св. Йоан Рилски, когото наричам Покровителя! По време на робството пътеката до гроба му няма трева. (Сега може да е тревясала, но тогава не.) Пет века робство на тази пътека не израства трева, защото един народ е знаел своя Покровител! Св. Йоан Рилски създаде монашеската институция, той създаде първия монашески устав. Аз искам ясно да се разберат нещата. Не е това колко е свят някой или да е направил чудо, за да бъде канонизиран. Не – подвигът! И когато му праща цар Петър злато и плодове, този човек взема плодовете и му отговаря: Царю, вземи си парите за оръжие и войска, да браниш народа си. Прозрението на големия човек…
След него е св. Патриарх Евтимий, когото наричам Мистик и воин! Имаме си и други патриарси, имаме си и много светци – и свети Георги, и свети Никола, и света Петка… Но изключението кое е? Че този човек, когато става патриарх, въвежда в нашето християнство, с одобрение на Цариградската и други православни църкви, исихазма – мистичното учение за безмълвната молитва. Тя послужи пет века, без официална църква и олтар, да си палим кандило за несмутена бъднина! Затова казвам, че св. Патриарх Евтимий чрез мистиката не позволи да угасне огънят на българската вяра! А сега в житието му няма да намерите, че той е исихаст – това е дребното мислене. Защо искат да му отнемат онова, което е било елексирът, питието на Възраждането на българина?! Защото е страхът в Църквата да се говори за мистицизъм.
Второто нещо е, че когато се въведе новата култура, създаде се нова школа – третата, голямата школа, която предвари света – Търновската школа. Какво направи Патриарх Евтимий? Нови преводи на свещените книги. Защото, когато братята ги превеждат, не знаят всичкото богатство на славянския, по-скоро на българския език. Понятията с етиката, с абстракцията и пр. е можело той да ги разбере и затова прави препреводи. В същото време написва страшни панегирични трудове. Тогава е векът на панегириката – на възхвалата. А когато идва време да се брани свободата ни от посегателството на насилника, той отива и слага своята глава, за да защити и боляри, и народ. Затова – Мистик и воин!
До него безспорно е Отец Паисий, който не е първи в будителството ни, но е първи в идеята на будителството при Възраждането и затова го наричам Будителя. Къде е първи? Отец Паисий намери прозрение в идеята да върне величаво минало, за да събуди подвиг и идея за свобода! Това е голямото! Защо се срамуваш…!? Имал си царе, имал си патриарси, имал си величие! Да върнеш миналото, за да дадеш на народа опорност в идея за свобода! Това е нещо изключително! Всички ще кажат как метнал торбицата, как тръгнал, разнасял „Историйца“ българска… Не, не, не! И всеки ще цитира, че какво? – „О, неразумни!“ Да, ама защо? Заради величието на едно минало! Събуди отговорност към това, което ни е принадлежало и което е достатъчна опорност за една голяма нова битка, която направиха будителите. Затова съм поставил него сред безсмъртниците.
Един човек ми каза: „Нима Софроний е по-малък?“. Вижте, Софроний Врачански преписва. Бил издал първата печатана книга. Това не е вярно, защото издава само „Неделник“, който вече е бил преведен на български. А печатното ни издание „Абагар“ е преди него. Но нали някой трябва да прави апострофи… Дали ще е само ударение, не знам, но им трябва да го направят, за да кажат, че са взели участие в упрек – не в знание.
След това слагам вече безспорния Васил Левски, когото наричам Икона на българската свобода! Заради какво? Защото за една икона и едно иконизиране са нужни святост вътрешна и подвиг външен. Не е проблемът, както ми го постави един богослов: „Ама, г-н Толев, Вие сте богослов – той трябва да има чудеса!“. Ами той направи чудеса – двеста вулкана приготви в България! Вие не можахте да ги запалите да изригнат. Това направи Апостола. Защо трябва да прави други чудеса, за да му дадете звание на святост!? Този човек, когато си купеше за един грош халва, го записваше; той напусна цялата жизненост, за да дочака венчалния пръстен с бесилката, с единствената си невеста, наречена България. Някой друг да се е венчал с бесилка за България? Този човек свали дрехата на монаха, за да сложи тогата на бореца за свободата. Левски по дух е монах, по дело е бунтовник! Как можеш да го отминеш, та той е изключението!
Мерсия Макдермот добре каза: Българите нямат нужда от Господ – те си имат Левски! Тази англичанка (която за мен по прераждане е българка) му направи биография – „Апостолът на свободата“. Защо? Защото разбираше от характеристики. А го нанизаха – като момченце какво бил, после вуйчо му как го тормозел… Голяма лъжа е, защото вуйчо му го е бранел. Когато е арестуван в Пловдив, вуйчо му архимандрит Василий е повикан в затвора като тъжител, но го защитава… Измисли се някаква класова битка. Но нали трябва да има класи, трябва да има и битки. Ама с кого? С попа, той винаги е враг номер едно на комунистите.
Това е Левски! Не може да бъде сменен с нищо. Безспорно и други сложиха костите си – но по принуда. А той с величаво достойнство отиде и каза: Любене, няма да вдигна въстание, защото не са готови! Защо ми пращаш Димитър Общи, който ще лъже народа? Но когато му пращат Ангел Кънчев, той го приема с радост. Вижте Левски как е познавал хората! Този човек създаде двеста комитета в България, направи лично поведение идеологията на общото въстание; този човек участваше в една голяма дипломатическа игра – дуализма между Турция и България, но не ползваше никакви други привилегии; този човек, в края на краищата, позна, че не може още да се прави въстание. И след това въстанието не даде резултати…
Какво трябваше да направи, когато настъпи разгромът – когато Димитър Общи и другите проиграха цялата му дейност? Да отиде отвъд Дунава? И там да търси Странджата с черпака, който отдавна беше умрял, а и Караджата бе погребан… Да търси милостиня, да яде някъде една чорба!? Това е под величието на подвига му. Как не искат да разберат! Нямаше нужда от предател. Защо е нужен предател за величието на това дело!? Къде да отиде – отвъд Дунава? Невъзможно. Да се върне при своите байовци (на които той изглеждаше момче, щото те бяха по-възрастни, но му викаха: „Бай Василе“), да го крият в своите плевни и да живеят със страх!? Безспорно, пътят му беше точно този – това, което го беше научил от Христос в неговото шестгодишно стоене в манастира и бдения заради Бога. Нямаше нужда да го предават. Отиде да извърви Голготата си. Отиде в Ловеч, за да може да си извърши кръщението; да може да си извърши венчавката в идеята на свобода. Затова го наричам Икона на свободата.
Когато поискаха да го канонизират – това е пресметливост на малкото умозрение, аз се възправих веднага (и по телевизията говорих). Председателят на Общобългарски комитет „Васил Левски“ ме подкрепи и много съм му благодарен. Не трябва да се канонизира и да се иконизира една личност от големия исторически иконостас и да я сложат в някаква църквица. Да не може да се позволи на арменеца, на евреина, на католика да отидат да направят признание на това, че един българин им е донесъл свобода. Не може да го сведете до едно вероизповедание!
Както виждате, каменните божества си ги прибраха. Хилядолетията ще си приберат и иконите, няма нищо страшно в това. Имат си житията, разбира се. И Аполон си има житие – Белведерски е наречен, хубавецът… Отидоха си. Онова, обаче, което е принцип, то остава. Принципът остава! Левски не можеше да смени принципа си – принципа на Голготски път, път за свобода. И това направи. Отиде и кротичко си сложи клюпа. Защо? По дух – духовник, по дело – бунтовник! Това е пътят.
Скоро един доктор по история рече, че „този процес бил някакво недоразумение…“ Вижте, процесът процесуално – да, но процесът като материален факт е много верен. Защото аз не искам да загубя Джингиби, който заслужава смърт. Какви са тия гаври! Да го свалиш от това – процесът бил неправилен, неправилно бил осъден на смърт. Напротив, много правилно си е осъден, щото беше Джингиби – Демонът на империята! Характеристика, не биография. Характеристика!
След него слагам Баба Тонка, която съм кръстил Майка на безстрашието! Тя е наистина Майка на безстрашието. Казано е какви юнашки чеда е майка раждала, какви моми воеводки сме имали, какви Райни Княгини на коне яздят… Не, не, не. Майка на безстрашието! Защо? Тя не само ражда и погребва свои чеда, а се грижи и погребва и чужди. Както казвам, вместо да върши кръщение – възхвалната песен, че е родила, трябва да прави и реквием, погребение. От нищо не се спира тази жена. Безстрашието – това е психологията на българската жена! И ако трябва да кажа какво е българката – майка на безстрашието. Баба Тонка вместо кръщение пее реквиеми!
Другата личност, която слагам, това е княз Александър Батенберг – Съединителя, князът на Съединението. Тук срещнах най-много обструкции: „Този немски агент…“, този еди-какво си. Казвам, този „немски агент“ се оказа, че много по-добре знае българската история, отколкото някои българи, защото той не се противопостави на нейните тенденции в национални пътища – този „немски агент“ подписа акта на Съединението (на 9 септември 1885 г.)! Срещу какво? Срещу загубени трон и династия в бъдещето. Да го е направил някой друг? Той много ясно е знаел отношението вече на Русия към България. Тя ни оставя в битката за Съединението сами; дава уклон и пътека на сърбите срещу нас заедно с австроунгарците. Казват ни след победата на Сливница, че ако ние стъпим крачка п`о на запад, ще срещнем щита на Австро-Унгарската империя… Това е идеята на руснаците срещу нас. Но той подписва акта. И на признателни българи, когато го поздравяват за Съединението, той им отговаря така: Мен може да ме забравите, но Сливница – никога! И този същият „агент чужд“ поиска да му пренесат костите тук, в България. (А обструкторите му, ако им дадат възможност, сигурно ще отидат да умрат някъде другаде.)
Така че за мен Александър Батенберг спаси България да не остане разкъсана! Защото и досега нямаше да направим повече – три войни водим и не си върнахме една педя земя – нямаше да направим нищо и в идеята за Обединението. Затова е възхвалната ми песен за царя Обединител, както и за този държавник – княза Съединител, който срещу личната си династия направи това дело.
Другият, това е безспорно Пенчо Славейков – когото наричам Прозрението на българския гений! Нямат го, никъде другаде го нямат! Оставям настрана епичността на неговата поезия. Един „Остров на блажените“ е нещо, което е чудо на чудесата. Не личният мотив, не страдалческа България, а страдалческите личности, образите: „Сърце на сърцата“, „Симфония на безнадеждността“… Сякаш е „снимал“ песен на глухия Бетховен… Образци, които даде в културата на един народ. Ами неговата епична „Кървава песен“, чиито образи са по-властни от тези, които Омир остави!? Този човек остава единствен със стиха, който цитирам. Да намериш прозрение, осенение, да видиш това, че човекът е една Богоосезаема необходимост, за да кажеш: Бог и България – единство в двойна плът! Пенчо Славейков направи плътта на своята родина Богоосезаема! Е, не може, няма друг! Великолепен поет е един Лилиев или един Траянов, великолепен поет е един Димчо Дебелянов… кой ли не! Ние имаме поети като Яворов и други, които са несравними. Но нямат прозрението на гения.
И последната личност, която нанизвам от тези тринадесет века, това е Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи, а не на унижените македонци! Този човек можа да сублимира македонската кауза в идеята за България с такава последователна жертвеност… Аз знам, че за него ще срещна и срещам най-много съпротива, но когато заговорите за делата му, вие ще видите, че той също тъй не е сравним. Може да си има лоши дела, това е махленската приказка, която мен не ме интересува. Интересува ме прозрението, с което е работил чрез Македония (чийто син се счита, че е) за България. Идеята му за една Швейцария на Балканите да бъде Македония, за да може българската народност там да бъде призната. Мъжеството му е, когато в 1941 г. в границите на България влезе Македония, той да не дойде (както Анте Павелич отиде в Сърбия и състави Хърватска държава) да поиска сепаратизъм, а си стоя емигрант. Ванче Михайлов стоя до последному и умря с името на България. Така че той сублимира цялата кауза на оскърбените българи, а не на унижените македонци!
Скоро дадоха един филм за насилието в Пиринско след 1944 г., българите да се обявят за македонци. Тогава висшите ни държавници са нямали куража да се пишат македонци, защото ще бъдат смешни в това, чужденец да управлява България. Ако бяха македонци, как щяха да ни управляват? Но по места партийните шефове – окръжни и местни – всички станаха македонци. Георги Димитров обаче не стана македонец, Трайчо Костов, Поптомов и пр. не станаха македонци…
Затова този мъж (в добрия смисъл на думата) – Воина на оскърбените българи, е в низата на Тринадесетте безсмъртници. Да не изживяваме излишното унижение, с което някои искат да ни кажат: „Ей там, на Балканите…“. Най-евтините приказки се говорят. И сега пак: „Там, на Балканите, едно племе…“ Не може да се говори така за България. Трябва да я познаваш, за да се освободиш от хлевоустието, да си облекчиш безсъвестността, която носиш. Не може за България да се говори така…
Завършвам този Именник с тези Безсмъртници, за които искам със спомнянето им да ни освободят от това да понасяме поругание, че сме някакъв лишен от достойнство народ. Или пък, когато искаш да кажеш за българите хулно слово, след това като дядо Петко Славейков да речеш, че родината ни невинно е страдала, защото твой син ази бях… Това е отговорността на българина! А не хлевоустието за чужди каузи.
Ако ние успеем да направим – а това безспорно първо ще трябва да се иззида в душите и сърцата на хората – този свещен Дом, този гостолюб Дом на духовната същност на България, тогава лесно можем да намерим с какъв камък ще се зида и с каква спойка ще го направим вечен и траен. Защото народите си имат съответни пантеони, имат си музеи, имат си триумфални арки… А ние имаме един паметник на незнайния воин, на който много често правим заря за хора, от които би трябвало да се срамуваме.
Сред тези Безсмъртници няма човек, от когото можем да се срамуваме!
